Казват, че писането си отива. Остава някъде в миналото. Сгазено от клавиатури, екрани, емотикони, мемета, аудио и видеофайлове… Безброй актуални изразни средства на модерните времена.
Парадоксално обаче в същите тези модерни времена пишем все повече. Пишем мейли. Пишем статуси. Пишем в чат каналите. Пишем до началника, пишем до подчинените, пишем до колегите, пишем на приятелите. Понякога дори на враговете. Пишем си сватбеното слово и коледното обръщение, пишем си отчетите и докладите, пишем покани и становища.
Всъщност като че ли повече пишем, отколкото говорим.
Мислим си, че умеем да пишем. Защото са ни научили в училище. Така е.
Научили са ни да сглобяваме думите в изречения. Но не и как да се изразяваме чрез тях.
Важно ни е какво пишем. Но не и как го пишем.
Можем да сложим мислите си в текст. Но не и да ги „превеждаме“ чрез него.
Препъваме се в тях всеки ден: Скучни текстове. Тромави текстове. Недочетени текстове. Объркани текстове. Неясни текстове. Дълги текстове.
И всеки ден се борим с последиците: Досада. Грешки. Недоразумения. Уточнения. Последващи обяснения. Изгубено време. Зле свършена работа. Оправдания. Напрежение. Конфликти.
Защото не се разбираме.
Хайде да се разберем!